Мислех те далеч , а си толкоз близо....

Истинско, усетих Обич!

Благодаря ти ,Алекс ! Неведоми са пътищата на любовта , а проявленията толкова мистериозни. Вътре в нас са всички тайни , в нас е цялото случване. Разпознаваме го чрез външните му прояви и аз благодаря на небесата , че е така.
А ти иносиш Бога в себе си и затова ги усещаш тия неща.
Благодарности за хубавия коментар ! :)))

Караяни!
Това е най-доброто стихотворение, което съм чел тук поне през последните 30 дни... :)

http://smile999.blog.bg/poezia/2011/06/05/.520222

Благодаря ти , приятелю ! Признавам , твоят коментар ме смути , тъй като ce опитвам да пиша съвсем отскоро.
Моите най-сърдечни благодарности към човек и поет като теб ! :)))

О, видях го това твое великолепно слънце , Вал. Страхотно стихо , ярко и палещо !
Благодаря ти . Наистина , оценката ти ме топли много !:)))

по нищо не ти личи, че съвсем отскоро се опитваш да пишеш, приятелю! Изглежда много си набрал през живота и времето и така си предизвикал това твое "отскоро" да се появи и те поведе по трънливия път..., то кой ли не е такъв, де... :)

Позна , Краси , не съм от вчера...:))))
Дядо ми е Иван Мирчев , cтарозагорсkи поет- символист от школата на Лилиев.
Истината е , че страхотно обичам да чета поезия. Има много сила в нея. Бях го споменал и на друго място - заряда е троен в сравнение с непремерената реч, просто удивително !
А ти си прав : проста диалектика - като се напълни нещо , трябва да прелeе някак си...:)))))

"И питам : в теб ли ще намеря пристана желан?
Дали ще бъдеш мойто липсващо крило
за полетa във следващо небе?"
С толкова много любов е заредено сърцето ти,Кaraiany !
И с идеала за покоряване ...! Като човек, който обича безкрая...Дано успееш:))))) Да полетиш:))))

Мiaa, очите ти са рентген - "видяла" си душата ми.
Така е наистина -душата чака своя звезден миг на сливане. Любовта си е чиста алхимия ....:))))

Дали простих на себе си,дали все още мразя и в съня ?
За да си щастлив - първо трябва да простиш на себе си..и никога не изпитвай омраза, Поздрави за чудесния стих!

Така е , Клео ! И все пак , Данте трябваше да слезе дълбините на Ада , за да му бъде отворен пътя към Чистилището , а след това и към Рая. Най - важнoто е как ще изживеем събитията в живота си , защото те не винаги са това , което виждаме на повърхността . И защо е необходимо ? За да обикнем Божието творение във всичките му форми. Когато успеем да сторим това -Портите към Вечността се отварят ...а Портите , макар и величествени , са малки колкото иглено ухо . Аз бих го нарекъл Ухото на смирението ! :)))

винаги е близо, нали, Караяни?! По-конкретно - вътре в самите нас. И щом отворим (или затворим) истински очи. Щом позволим да чувстваме. Да рискуваме. Да я приемем. Да отмахнем маските и булото на собствените си заблуди. Да срутим стените, които ни защитават, но и създават собствения ни затвор, препълнен от самота и самоизолация. След като открием своето Ел Дорадо в самите нас и превъзмогнем егоцентризмът ни - виждаме как е била там през цялото време и просто е чакала да протегнем пръсти и да я погалим, засиявайки...

Тогава проглеждаме и виждаме колко познати са именно тези очи, ръце, усмивка, думи, мисли. Колко скъпоценно е това сърце. По-важно от онова, което тупти в гърдите ни. И светът се оцветява до лудост и избухва в аромати и форми, които до тогава не сме си позволявали да осезаваме, придобивайки съвсем друг вид и изпълвайки се с всичко необходимо и липсвало до този миг. Със смисъл... В малките неща. Които изграждат големите.

Следва най-голямата битка. Аз, Тя/Той или Ние...

Поздрави! Много ми хареса вложеното в стихото. Хубава вечер, приятелю! :)

Ех ,ти , Сияйна ! Зарадва ме с този сияен коментар.
Ти усещаш интуитивно всичко , нито пък смелост ти липсва и растеш пред очите ми ! Чудно си го казала , с ентусиазъм.
Няма нищо по-хубаво от това да приемеш себе си и да се заобичаш така , както никoй друг не може да те заобича. Тогава сияеш и ставаш център- като Слънцето ! Едва тогава любовта ти пулсира и чувстваш радост , която заразява.
Коментарът ти ми достави огромно удоволствие . Ето на това аз му викам "Да видиш себе си в другия "Чудно ! :)))

Имах предвид, че за да обичаш - трябва да си го позволиш. Звучи странно предвид факта как всички твърдим и дори си вярваме, че имаме нужда да обичаме. И че дори го умеем :))

Но това изобщо не е лесно. Не и истински. Особено след първоначалното заслепение. И ако тогава не сме се отворили докрай, приемайки другия като част от нас самите, при това по-важната ни част, сме обречени или да се залъгваме, или да загубим това, което едва сме съзрели и докоснали. Защото Любовта е огромно, необятно нещо. Побиращо всичко останало в себе си...

ПП: А пък да обичаш себе си май е най-най-трудно. Лично на мен ми е по-лесно да обичам другия ;)

Така е . Няма разминаване тук. На пръсти се броят хората , които са се докоснали до Любовта в нейната Божествена изява. Аз дори мисля , че е невъзможно за дълго време да бъде носена в тленното тяло. И все пак ,да обичаш другия без очакването за реципрочност -ето тук е разковничето и то не е дадено на егото да го "асимилира", поради което е недостъпно за мнозинството хора. Това е качествен скок , тъй като разбирането е до известно ниво. Нататък , небесни са силите , които те водят.
И все пак , много е трудно да обичаш другия , ако не заобичаш себе си. Аз дори не зная дали това е възможно в истинската пълнота на това понятие.

и те разбрах :))

Само си викам "Бе това излезе, че твърде много взех да се обичам" и затова уточних.
Иначе, разбира се, че не е възможно да обичаш друг, ако не си способен дори себе си да обичаш, и това се доказва и с примери от собственото ни битие и с взаимоотношенията на хора около нас. А българите вероятно и затова сме от най-нещастно чувстващите се националности (по статистика) - имаме особен възглед за обичането и самооценката и криворазбрано чувство за скромност, граничещо със самобичуване и задължително чувство за срам, когато проявяваш чувства, ако искаш да изглеждаш възпитан...

Много ми допадна това, че тленното не позволява да носим напълно и изцяло нетленното, Караяни. Особено ако си поставяме граници до нашата гледна точка (която е някъде до носа ни).

А когато сме истински влюбени неслучайно се чувстваме непобедими, летящи и направо... богоподобни (без да богохулствам), защото явно действително тогава се доближаваме максимално до божественото. Познаваме с душата си онова "Бог е любов", което сме превърнали в изтъркана фраза, вместо във фундамента на житейската ни философия.

Хубава вечер от мен! :))

Чудно го каза - като точният капак за точната тенджера.:)))))
Метафората е майтапчийска , ама е вярна !:)))))

Видях я - не можах да устоя.
Във неин плен оказваш се и ти.
Щом алхимикът в теб е проговорил,
ще можеш да откриеш липсващо звено.
Крилото - символ на летежа,
съзираш ли у някоя жена,
за теб аз веч не се безпокоя!
:)))

Поетесата в теб проговори и
продължение чакам...
Oблечено в нова одежда,
на "Мрежата"-стих вдъхновен ,
дали е той(Жоро)
на морето стихийно
всевластният бог,
или пък на звеното липсващо-
тайният код ?:))))))))
...ти ми кажи...:)))))

В капката на дъжд огледан
пътят на възможност спира.
Причина за безсмислие
в незнание спотаено чака,
за да оправдае страховете
от промяната на смисъла.
Със следи от незапочвало
и спомени от наше бъдеще
идва интуицията на „Утре”
и бялото куче е чакания знак.

Толкова заслепяваща ли е червената луна, че не успя да го фиксираш?
Каня те, не се бави!
:)))))

Страхът в безстрашие умира
и причина за безсмислието
в смисъл нов се преоткрива,
с интуицията на бяло куче,
духът за новият си скок
набира сила.....

Знам ли , Ели , набавих си очила за нощно гледане , та дано по- лесно да фиксирам шестия ти сериал....дано няма убийства се моля само....струваш ми се кротка , но поета в тебе май ме плаши....:))))))))))

Да си пристан за кораб,
загубил се в мъгла на болка...
Каква утеха за двама се ражда...
Но корабите не са създадени,
за да стоят на пристан тих ... и
една сутрин пристана остана пуст.
Червената луна се беше скрила,
Когато слънцето изгря, а там
На пристана лежеше бяло куче,
оглозгвайки крило на птица ...

:))))Имай милост -името ти е compassion!
Пусти кучета бездомни- работа си нямат,
та крилата мои ръфат без пощада...:)))))
Дали в поредното си лунно затъмнение
слънцето от страх се скри ? :)))))
А този пристан беше просто кратка спирка,
за плавaне кормчията готов е...:)))))

Написал си един прекрасен стих и аз би трябвало само да благодаря.
Възхищавам се на таланта ти.

Хубост, нежност и едно невероятно красиво очакване.
Благодаря ти, Адриане!

Благодаря ти , Руми ! Наистина си много мила и се чудя дали заслужавам такава висока оценка. Независимо от това , вземам си я с най-голямо удоволствие !
Тук се правя и на скромен(чудя се дали съм такъв наистина ....:))))))

Ах ти , Пеперудо , как само умееш да галиш честолюбието ми ! Ако бих могъл да достигна поне 1/2 от твоите поетични върхове , брой ме сред щастливците ! :))))

шепотно, копнежно, изразително нежно, поръсено...
симфония от чувства е,
звънти ... набира сили, поема си сътворил, за любовта
и пленява...поздравление за хубосията на това стихотворение и нека да ти е слученост ! :)

Благодаря ти , Кос ! Шепоти , копнежи поръсено....тенкс, хубаво пишеш ти .Много се радвам , че ти хареса ! :)))

това със сърцето е писано...

Благодаря ти , Реги ! Твоите думи значат много , истина ти казвам ! :)